За Япония — като за Япония

Там, където японките са още млади и неженени и следователно още работят, кимоното стои скътано в малкия домашен гардероб — едно, второ, трето — колкото е по-богат бащата, или после — съпругът на японката, толкова и кимоната са повече, и по-скъпи. Избирането иа едно кимоно е цяла атракция, която ако стане в нашия ЦУМ, може да се предава и по телевизията, при това ще бъде една от най-интересените програми. Влизате, да кажем, в магазините на „Мицукоши“, в центъра на Токио, на най-главната улица, на токийския Шан-з-елизе — улица „Гинза“. От вратата те посреща едно хубаво, начервенко, с черни очи японче, с коса, за която вече говорихме, и така силно се пречупва през кръста, че си готов да протегнеш ръка да не би да падне и да вземе да се осакати. Макар че на самия тебе нещо от този поклон ти става, щото де си виждал ти и кога, скъпи ми социалистически купувачо, продавачка или портиер да ти се покланят!?… Нещо по-малко — Добър ден да ти кажат. Поглеждаш етажа, какво да му гледаш — момичето с това нежно лъчезарие толкова мило ти се усмихва, че се питаш истинско ли е това момиче или някаква кукла, направена от японските техники, която може да се покланя, да се усмихва с равните си, подредени бели зъби, с малко повечко червило по бузките и която се е научила любезно да казва: „Добър ден, господине, нашият магазин е щастлив да ви види, на този етаж, вие господине, можете да намерите месо, колбаси, всякакви месни и хранителни изделия — и наше, японско производство, и вносни сирена от САЩ, Франция, Латинска Америка.“ Информацията е кратка, наситена и бърза, точно премерена, колкото един пътник или клиент може да изчака — да му се каже главното, което го интересува. Повече ако ти приказва, ще излезе, че си хапльо, който пък чак дотам не може да се оправи, по-малко ако ти приказва — няма да си свърши работата. Така те оставя момичето, казало ти е, каквото ти е казало, пак бързо и нежно ти се покланя: „Приятен ден, господине…“ и се обръща към следващия. А ти бързаш, както се разбрахме — към кимоната… Днес ти е кеф кимона да гледаш, японки, които купуват кимона, играят в окото ти. Кимоната са на шестия етаж — дотам се отива с асансьор. Асансьорът мирише на чисто, на свежо и една друга такава стюардеса, дошла направо от приказките — първа братовчедка на оная, която те е посрещнала на входа, те поема в асансьора, и пак така мило ти се усмихва. И ако си сам в асансьора, никой не може да каже дивият ти балкански нрав накъде може да избие при такава усмивка — правена, гласена, тъкмена, както ние обичаме да си мислим, само за нас… На всеки етаж — тоя тих, че ще река, и нежен асансьор, спира. Няма да те сяпа, няма гръбнака ти да изкълчва, няма никой вътре да те блъска — японците и тая дума — блъскането, я нямат в речника си. Макар че като живеят в този безкраен град, като са и те на норма, и то каква още — все някога би трябвало да се изнервят. Нали са хора, нали нервна система имат. И да се изнервят, то ще е някъде дълбоко в самата среда на нервната им система — но оттам нищо няма да излезе навън. Ще си остане ядът им струпан и затрупан в усмивки и милни словца, които баш когато може би са най-ядосани, най-милно ще изрекат. Момичето с асансьора спира на всеки етаж. Усмивката — премерена, любезна, ала не сервилна, дружелюбна, ала без флиртове и интимност — такава дозирана усмивка, не се знае през колко електронни машини минала, мисля, че няма никъде по земята. И преди да слезна от асансьора, преди момичето леко да ми се поклони и то на свой ред да ми пожелае „Приятен ден“, искам още две-три думи да кажа за тая японска усмивка.